ОБРАТНО КЪМ СЪБИТИЯ

"Дневници и делници" – Татяна Лолова

18:30ч. 11.10.2019 Литературен клуб "Перото"

 

ДНЕВНИЦИ & ДЕЛНИЦИ
 
Татяна Лолова
 
*Под съставителството и редакцията на Георги Тошев


„Много съм играла… И съм чела интересни текстове на глас пред публика. Актьорът насита няма. Иска още и още! А като спре да иска, значи не е вече актьор, а иска да стане режисьор, да събере група актьорчета и той да им казва какво да правят. Или започва да пише автобиографии. На всеки му се дописа. Писатели много, читателите намаляха.

Да не кажа… няма ги. Няма време за четене.
Ей!... Някой прохърка. Тихо… Ще го събудиш и ще вземе да пропише.“ – Татяна Лолова
 
***
Татяна Лолова: „Че какво по-сериозно от шегата,
радостта, ласката, признанието… празник след толкова делници“
 
„Дневници & делници“ е едновременно и дневник, и албум, посветен на публиката. След като обичният съпруг Светослав Светославов–Славето си тръгва от този свят в края на 2018-а, Татяна Лолова отваря старите тетрадки и изважда забравените фотографии, картички и писма, за да си спомня. Част от тиража на „Дневници & делници“ се разпространява като колекционерско луксозно издание с автограф от любимката на публиката и включва две репродукции на рисунки и една пощенска картичка.

В книгата ще прочетете нейните истински бележки, впечатления и преживявания, случили се през годините – от детството, студентството, първите роли, първата книга, получаването на наградата Аскеер... Страниците на „Дневници & делници“ ще ви разкажат и за радостите в личния й живот – срещата със Славето, появата на сина й Сава, на внуците Сава и Матео. Ще се удивите на таланта й да рисува, да измисля дизайн на дрехи, да прави кукли. Особено интересни са потретните описания на редица артисти като Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Григор Вачков, Невена Коканова, Георги Калоянчев-Калата, Велко Кънев, Калин Сърменов, Цветана Манева, Николай Хайтов, Никола Анастасов, Георги Русев и др. В тези кратки етюди е побрана цяла палитра от настроения – ще усетите зад думите на Татяна Лолова и хумора, и болките, и любовта й към живота и професията на артиста. Този своеобразен дневник от 240 страници ще ви направи съпричастни към спомените и към умението й човек да подреди живота си такъв, какъвто е.
 
В това занимание немалка е и ролята на съставителя и редактора Георги Тошев. Творческият усет да подбере най-интересните за публиката и най-ценните за времето пасажи, снимки и илюстративен материал буди истинско възхищение. Чудесният дизайн е дело на Тодор Манолов – проявил е страхотно въображение как да подреди по най-добрия начин този пъзел от стотици материали. Някои от снимките на обичаната актриса се публикуват за първи път в тази книга. А портретите и автопортретите са най-голямата изненада за художническия й талант – в частта „Делници“ ще видите скици на Шекспир, Мерсия Макдермот, Иван Цветарски, Светослав Светославов-Славето.
 
А ето и за какво е мечтала Татяна Лолова:
 
Мечтая да имам черен тоалет и някакъв страхотен текст, който да е много трагичен!
Всъщност да не е много тъжен, да има и закачка. Може да има и нещо малко жизнерадостно! Да весели, да те води към танц, към песен, да показва развитието на целия човешки живот – от започването му до старостта…
Не знам кой ще напише този текст и дали ще се сбъдне тази ми мечта, но пък е хубаво да не се сбъдват всичките ти мечти.
Нека остане и нещо несбъднато.
Много бих се радвала, ако мога да направя нещо специално. Не знам как ще се казва, но искам хората да забравят мига…
Защото съм АЗ!
Жена ли съм, мъж ли съм, Татяна Лолова ли съм, актриса ли съм, човек ли съм, от Космоса ли съм…
Но да изпитат удоволствие, като ме гледат и слушат.
Заслужава си да направиш едно такова нещо, да зарадваш другите… Много е трудно…
 
Откъси:
 
Какво е да си спомняш?
Да подреждаш минали случки, думи, снимки, тъжни и смешни моменти в емоционалната си памет…
Да си спомняш, може да е щастие, но и проклятие.
Животът минава като миг пред очите ти.
И може да разбереш какво си пропуснал.
Татяна Лолова е обичана актриса.
Жена, чийто талант живее от човешките емоции.
Познавам я от години.
Виждал съм я в щастливи моменти, когато се раздава на своята публика. И когато се оглежда в очите на любимия си съпруг Славето.
Бил съм до нея и когато мълчи от болка.
Славето!
Дори не мога да си представя в този чуплив свят какво е да споделяш живота си с някого цели 56 години.
Татяна Лолова и Светослав Светославов – Славето са доказателството, че любовта е възможна, „докато смъртта ни раздели“.
Бях с Таня, Славето и сина им Сава на 25 декември 2018 г.
На другия ден Славето си тръгна…
Таня остана.
Сама.
За да си спомня.
И да подреди живота си такъв, какъвто е.
Тя отвори старите тетрадки, извади забравени
фотографии. Спасение от празнотата. След Славето.
Таня е тук.
Сама.
И си спомня.
Георги Тошев
 
Пиша. От малка. Записвам всичко, което трябва да направя. Предпочитам с молив. Така подреждам мисли, дни, задачи.
Обичам да пиша. И да рисувам.
Мечтаех да водя дневник през целия си живот. Да записвам всеки ден случки и преживявания. Не успях. Животът се случваше по-бързо от намеренията и мечтите ми.
Надбягвахме се.
И той ме изпреварваше всеки път, когато помислях, че трябва да опиша някое свое преживяване. И все пак успях да подредя в тетрадка някои хубави и трудни моменти.
Писането ми помага да се справя. И с еуфорията на радостта, и с бездната на мъката.
Пиша и днес. Кратко. Задачи, телефони, срещи, имена. Все по-рядко – преживявания.
Животът е бърз. Думите – кратки.
Последното нещо, което написах, беше на Рождество, 2018.
Татяна Лолова
 
***
САТУРНОВА ДУПКА
Откъде я намирам тази енергия? Не знам.
Купувам я. Плащам кеш или ми я дават на юнашко доверие?
Уморих се да подскачам върху жаравата на ежедневието!
Уморих се да ловя краищата на левовете! И да ги придърпвам внимателно, за да ги свържа.
Уморих се да жаля за всеки, който живее по-тежко от мене!
Уморих се да се чувствам бодра и да се радвам на всяко разсъмване!
Уморих се да мечтая през зимата за едно безгрижно потапяне в морето!
Уморих се да съм уморена!
Здравей, бодрост!
29.01.2005
***
 
ГРИШАТА
Нося го ежедневно в мислите си, в спомените си, в очите си, в душата си, в радостите и надеждите си, в огорченията, разочарованията и жизнеността си. Не съм единствена в това. Така живее всеки, който се е докоснал до него и до нещата, които създаде.
Преди много години започнахме професионалния си живот, след четири години студентстване.
Гришата Вачков дойде да става артист в София. Беше ярък, масивен, с дръпнати очи, буйна черна коса, силен, изразителен глас. Беше роден за артист. Не можеш да го отминеш. Когато се разминаваш с него, нещо те дръпва за главата и вратът ти се извива, за да продължиш да го гледаш.
Заедно завършихме в класа на проф. Стефан Сърчаджиев.
После той замина за Враца с Цакето (Дачев), Кольо (Анастасов) и Нина (Дамянова). Аз бях в Русе. След г. и половина с Гришата бяхме от хората, които Сърчо извика да основаваме нов театър – Сатиричния.
Веднъж на ул. „Солунска“ излизаме група млади артисти от кино „Славейков“, близо до мястото, където маестро Чапкънов сложи да седят Петко и Пенчо Славейкови. Гришата, силно развълнуван от филма, прошепна: „Дойде нашият ред!
Вече ще сме ние! Няма да мине киното през нас!“
Киното не можа да мине без него.
И телевизията не мина без него. И в Театъра игра много.
Колкото можа. И навсякъде беше „запазена марка“. Много го обичаше Йордан Радичков. Методи Андонов също го обичаше и ценеше много. Обичаха го и много други.
Публиката го боготвореше. И той обичаше много – много хора и много неща. Беше луд за дъщеря си. Луда обич. Много искаше да има и момче. Син.
Много обичаше да черпи. Да храни и пои приятели, близки, познати и непознати.
Беше болен, но рядко му личеше. Ведър и жизненолюбив. Много талантлив. Обичаше да прави подаръци. Често и без повод. Винаги намираше повод. От него имам един копринен черен шал на цветя, руски, с дълги ресни. Купи ми го от една изложба на ул. „Г. С. Раковски“. Беше най-красивият експо-
нат. На петгодишния ми син подари страхотен туристически нож с кокалена дръжка и красив кожен калъф. Сам не пиеше, малко ядеше, но се радваше да види, че на всички им е вкусно. Наливаше чашите и викаше: „Наздраве!“
Камерата го обичаше.
Хубаво ми е да го гледам.
Всеки път тичам да го видя и сълзите ми щастливо мокрят лицето, карат ме да примигвам бързо и начесто, за да не замъгляват образа му. И пак е жив. Жив е.