Николай Гяуров – Артист, обречен на безсмъртие

18 Dec, 2019

За Николай Гяуров (13 септември, 1929 – 2 юни, 2004) е казано всичко. И нищо. Всичко, защото всяка негова стъпка от изключителната му оперна кариера се следеше от интенданти, диригенти, колеги-певци, критици, публика и се коментираше – писмено или устно. Материалите, посветени на неговите роли, на подхода му към всяка една от тях са публикувани буквално в цял свят. Незабравимите му сценични превъплъщения бяха обект на анализи и сравнения, на възторзи, на проницателни, вдъхновени и не толкова критически рефлексии. Стотици страници в книги, списания, вестници и интернет-сайтове се занимаваха с темата „Гяуров”. Нищо – защото изкуството му е безмерно, многостранно и дълбоко, съдържа в себе си пластове, предлага безкрайна проблематика, която и най-сериозни и известни личности в полето на оперната критика и публицистика не успяват да анализират до изчерпване.

Повече от половин век Николай Гяуров бе символ на оперния театър за всеки, който живее с изкуство. След като напусна този свят огромното количество негови аудио- и видеозаписи продължават живота му в света на операта и на вокално-симфоничното изкуство. Така е до днес, когато музикалната общественост живее с името му и във връзка с 90-годишнината на певеца, който физически напусна света преди 15 години.

Но и днес е изключително сложно да се дефинира феноменът Гяуров – личност, певец, музикант, артист, и философ в прочита на всеки образ, в който се е превъплъщавал. Целта на тези редове е в някаква степен да припомнят голямата фигура; смисълът е отправен повече към младите в публиката на фестивала, които не са имали възможност да преживеят Гяуров на сцена или на концертния подиум.

Най-напред той беше много красив мъж – висок, снажен, с изваяни черти, с пронизителни светли очи, изпълваше пространства, сам създаваше собствено лично пространство, имаше една аура, която направо поглъщаше присъстващите. Много красив бе и гласът му, удоволствие бе да се слуша не само когато пее, но и и когато говори с една мека, кадифена дълбочина, която те поглъща. Всичко имаше в този глас– обем, мощ, сила, енергия, интензитет, изразителност, рядка чувствителност...Но това, което го правеше изключителен в сравнение с други баси-колоси бяха невероятните цветове, които този глас разкриваше, една темброва красота, неповторима в същността си. Наред с волума, наред със силата и мощното въздействие в силните му години, това богатство на гласа му - способността му да нюансира, да оцветява фразата, да й придава различно въображение на смисъла чрез майсторския щрих и богато нюансираната динамическа амплитуда бе основният фактор всъщност Гяуров да продължи да пее до края на живота си.

Започва своя път бляскаво, може би защото изповядваше максимата: „Певецът няма големи надежди, ако започне с малки роли. Голямата роля е всичко за началото.” Дон Базилио в „Севилският бръснар” (Росини) е първата роля на Гяуров, с която той фокусира вниманието върху себе си, не само като много впечатляващ певец, но и като изключително въздействащ артист. „Винаги съм изпитвал огромна любов към театъра, още преди да започна да пея – ми разказваше Гяуров. И още: „Аз мислех, че ще се определя окончателно към драматичното изкуство, защото нямах други средства за израз... свирех на кларинет, на цигулка, на тромбон, но те не бяха достатъчни инструменти, за да вляза в един музикален институт като консерваторията или да продължа моя живот като специалист. Не бях на това ниво. Определено ме теглеше театърът, едновременно с тези музикални инструменти, с тази любов към музиката, която имах... Докато не се сблъсках с новата професия (защото незабелязано, пеейки в хорове, гласът се отделяше като нещо по-специално и хората ме насочиха към специализиране, към учене, към перфекциониране именно на този инструмент), аз това понятие: "да се работи над гласа" не го знаех. Не знаех, че трябва да се учи пеене. Впоследствие, естествено се убедих, че това е едно огромно богатство и това е най-интересният инструмент всъщност. Това е чудото на природата - без да е специално настройван, да търсиш неговите цветове.”

Гяуров търси цветовете на своя глас във всяка една от ролите, с които дарява оперното изкуство - Крал Филип и Борис Годунов, Иван Ховански, Мефистофел в оперите на Гуно и Бойто, Дон Жуан, Фиеско (Симон Боканегра), Атила, Дон Кихот...Но не се ограничава само с вокално-музикалното пресъздаване на сложните и толкова различни образи. Неговият допълнителен, силен аргумент в изкуството му е разбирането му за оперния театър – с различното си тълкуване на тези големи роли, с прочутата си, много детайлна работа върху всяка от тях. В този наш дълъг разговор в Бояна, преди двайсетина години, Гяуров разкри малко и от същността на процеса: „Начинът на изработване на всяка роля е почти един и същ - към нея се прибягва, търсейки характерните неща за един образ, съобразявайки се с всички негови действия, т.е. плъзваш в кръвта, в кръвообращението на този персонаж. Така че жестовете - това е един сигурно дълбоко ментален процес, ръководен от... тънките функции на нервната система. Сигурно. Човек, мислейки, подготвяйки ролята, в процеса открива неща и вае образа. Като една скулптура, нали. И дали това ще бъде образ на исторически герой, дали това ще бъде Борис Годунов с всички негови сложни преживявания или този шарлатанин Базилио, детайлите идват един след друг и се обогатяват, и се намират един след друг... също като един влак, който увеличава скоростта си.”

Резултатът от този негов подход, от това съчетание на интуитивна и ментална работа беше, че като артист той просто промени характера и спецификата, възможностите на оперната сцена, която с неговото появяване се превръщаше в изключително качествен драматичен театър с пеене. Той имаше редкия талант, едва пристъпил на сцената, много преди да запее, да я изпълва, да фокусира върху себе си изцяло вниманието на зрителя. Това е дар от природата за малцина, сред които бе и Николай Гяуров.

Имах щастливата възможност да работя като продуцент с големия певец и артист в късните му години – в записи на оперите: „Борис Годунов”, когато той записа оригиналната версия на Мусоргски, „Хованщина” – княз Иван Ховански, „Княз Игор” – хан Кончак, „Норма” – Оровезо и на Реквием от Верди – под диригентството на Емил Чакъров. Повечето заглавия бяха представени концертно в първите издания на Ноговодишния музикален фестивал. Тогава разбрах с какъв труд и с какво чувство за отговорност пред музиката, пред изкуството, на което бе посветил живота си, е направил колосалната си кариера този невероятен певец, музикант, артист и философ. Съмненията в качеството на всяка изпята нота съпътстваха тежкия му всекидневен труд – не спираше, докато не се убеди, че всеки детайл в записаното отговаря не само на неговите изисквания, а най-вече на стила и общата атмосфера на регистрацията. Това бяха незабравими часове, дни на анализи, дискусии, самоиронични бележки, защото той имаше и великолепно чувство за хумор, на озарение в процеса на музициране. На отстояване на висшия принцип да се служи на изкуството, с дълбоко, героично едва ли не себеотрицание. Всяка роля бе едно приношение на великия артист към музиката, в която изгради своето безсмъртие.

Екатерина Дочева